А душата, къде я?

Да си празен не е работа. Защо всяка година март месец е толкова... пуст? Настроение нулево, желание за каквото и да било - даже по-малко от нулево. По скалата от 1 до 10 бих му дал -2. И по-зле може, но може и много, много по-добре. Пролетна умора казват хората... и каква е тази пролетна умора? Таи се в началото на всяка нова година, като последния удар на умиращата зима, сякаш през изминалите месеци положението не е било критично, и сега като кулминация трябва да изсмуче всяка воля за живот. Някои хората казват че с всяка нова пролет живота се преражда. А за да се прероди първо трябва да умре нали? И зимата смуче ли смуче, докато от нас не е останало само една празна обвивка, като изпито шише кока-кола захвърлено в боклука. Резултата - пълна безволевост. Къде отиде енергията, къде отиде пламъкът? На смъртен одър е, чакайки онзи с косата да дойде и да я избави от мъките. Но тя е като феникс - преражда се от пепелта си, и дойде ли пролетта, стойте та гледайте. Дойде ли зеленината, всичко живва. Сякаш сивотата и мраза на зимата са смъртта на духа, а зеленината и свежестта на пролетта са неговата рожба, тази която ще вдъхне енергия в уморените тела. Засега летаргията не прощава - кажи речи всеки е засегнат от нея, вижда се по пустия поглед на хората по улиците, безрадостния смях на младите и тихото мърморене на старите. Храним се и се грижим за себе си просто по рефлекс, излизаме с приятели и следваме налегналата се рутина - усмихваме се, но усмивката не топли сърцата и не засяга очите, надяваме си я като маска и се чудим - до кога? Сивите дни изискват сиво ежедневие, но до кога? Кога най-накрая пролетта ще ни избави от налегналата ни апатия? Зеленото - този приятен, прохладен цвят, вдъхващ свежест и намекващ дълги, приятни нощи. Но засега сме като герои от някой комикс на Франк Милър - лабилни егоцентрици, опитващи се да избутат деня. А вечерта, докато сме забили мъртъв взор в телевизор, монитор или книга не ни остава нищо друго да се депресираме, всичко ни вдъхва тъга, всяка смешка ни подсеща за неловката тишина и меланхолията която задължително се подава иззад ъгъла и ти подсвирква тихичко, намигва гадничко и ти се намества в мозъка, гостявайки се с малкото приятно емоции които си изпитал през деня. Т'ва месец Март е гадно нещо... Но хей, карай, живота е прекалено хубав за да се тормозим с такива неща. Или поне е така през по-голямата част от годината.

Hey, where the fuck am i??

Не знам какво ми става последните месеци. Колкото и да се напъвам не мога да напиша и едно смислено изречение. Как стигнах до това дередже не знам. Всичко започна с едно контролно по литература. Пиша си увода, всичко е окей, грешки няма. Но по-едно време запецнах по средата на изречението. Не можех да се сетя как да го продължа, а допреди секунда знаех какво ще напиша, как ще го напиша и защо ще го напиша. Ей, кой по-дяволите ми изключи осветлението в ума, покажи се гадино! Седях и зяпах листа, а проблясъците не идваха. Сякаш някой бе хванал пълния ми с идеи мозък и го беше изцедил заедно с тях като някакъв мокър парцал. Това не ми харесва, ама никак. Беше ми първата 4-ка по литература на есе, гадно чувство. И от там нататъка, всеки път когато седна и съм в настроение да пиша, или просто се напъвам, не излиза нищо. И просто изсипвам една купчина безсмислени глупости на листа и до там. Ей Наско, вземи се в ръце бе човеко. Оная 8-а текила онзи ден май нещо не ти понася много а? Де да беше проблема в текилата... Сега се чувствам, все едно съм загубил нещо ценно за мен и не мога да си го върна. До преди 6 месеца си харесвах всичко което съм писал, а сега нещо не ме бива. Трябва да спра да се оплаквам, знам, ама съм комплексар човек, какво да се правя. Като не мога да ги избивам по друг начин, ще ги излея тука, току виж ми олекне. Ама аз се знам, егоистче, правежче, комплексарче... ей, какво повече му трябва на човек? Може би липсващо чувство за литературно изразяване. Е, Наско, запоявадай, да ти е сладко. Харесва ли ти? Знам аз, признай си. Напоследък дори и музикалния ми вкус пострада... много лошо. Испуснах хубавата си приятелка заради непукизъм, или по-скоро заради незаинтересованост. А бях заинтересован, даже много. Jesus Christ, what the hell is going on with me? А бе, кво да се прави, живот, ще продължавам да избивам комплекси в безвкусни драсканици...

Get up, stand up!

Кой не знае Боб Марли (i smoke two joints in the morning...) кой не е чувал за него? И под звуците на Get up, Stand up аз се изправям и се оттърсвам от налегналата ме меланхолия. Because, ladies and gents, we gotta get up, stand up, stand up for out rights! Няма смисъл да се завирам в себе си, живота е хубав :). Е, има ги и моментите когато ти режат квитанцията (или когато сам си я режеш, колкото и странно да звучи...), и ставаш дребнав и злобен, ама т'ва са детайли, а ние детайлите не ги харесваме. Ама хич. И така, подсвирквам си и се подготвям за едно голямо BooM. Защото довечера няма да се спи. We gonna rock the house, cus life's beautiful :). Да живеят приятелите и двулитровата Каменница! А когато хората започнат да се забиват до уши във филма, просто трябва да им резнем лентата *DeviL*. Now i see the light - а тя е ярка и аз летя към нея :). И утре сутринта, когато се събудя, си обещавам - няма да си мисля за... сеш' се ;].

"Love conquers all"

But right now, love doesn't conquer anything bigger than my garbage bin...

Някой може ли да ми обясни какво е любовта? Какво е това чувство, което кара хората да се усмихват на всичко и на всички (аааа виж го ей там онова бездомно кучене, една усмивчица, миличко...)? Или в други случаи - да не могат да станат от леглото, заради налегналата ги празнота. Не говоря за каква да е празнота, говоря за онази част от човешката същност където трябва да пасне като ръкавица споделената любов на друг човек. По дяволите, та аз допреди 5 минути нямах сила, нямах ВОЛЯ да се надигна от леглото, камо ли да свърша нещо друго... защото когато човек разбере, че чувствата му не са споделени, той е размазан. Особено по начина по който го разбрах аз. Допреди няколко дни сам смятах, че не е възможно човек да е влюбен истински на моята възраст, но сега... сега мисля другояче. Та ако не е така, защо иначе се чувствам толкова пуст? Толкова...

отхвърлен

нежелан

неприятен
? Не знам, може би се заблуждавам, може би това което изпитвам не е толкова

дълбоко

всепоглъщащо

ангажиращо
... Но някак си си мисля, че е the real deal. И мога да кажа, че хич не ми харесва. От друга страна аз сам съм си виновен, не трябваше да чакам толкова време и в крайна сметка като му дойде времето да се свия в ъгъла. Но така е когато не можеш да предвидиш нещата. Принципно съм рационален и логичен човек, обичам да обмисля нещата от всички страни, почти никога не действам спонтанно. Или иначе казано с други думи - аз съм страхливец, който не направи това което трябваше да направи. И сега съм прецакан.
Сега повече от всичко ми иде да крещя на света:

Look over your shoulder, ready to run
Like a good little bitch, from a smoking gun
I am the game, and I make the rules
So move on out, and you can die like a fool
Try and figure out what the move’s gonna be
Come on over sucker, why don't you ask me?

Но света не слуша. Обърнал ми е гръб.

*ZING* Update!

Иии така, щукна ми да взема да си пооправя блога. Виждате ли колко много ми бърка в мозъка тая стачка, чак ме накара да зарежа мързела и да се забия тук. Тц тц тц, unbelievable. Старите неща са разкарани, някак си не ми харесваха (особено последния пост). Остава въпроса с какви простотии да го напълня това освободено място, ама съм сигурен че все ще ми се забие в мозъчната кора нещо :). А дотогава :